Видове законодателство на ЕС

Първично право: Договори за ЕС

Всяко действие, предприемано от ЕС, се основава на Договорите. В тези обвързващи споразумения между държавите — членки на ЕС, по-специално Римския договор и Договора от Маастрихт, се определят целите на Европейския съюз, правилата за институциите на Съюза, начинът на вземане на решения и отношенията между ЕС и неговите членове.

Договорите са отправна точка за законодателството на ЕС и поради това се наричат първично право. ЕС може да приема правни актове само в областите на политиката, в които държавите членки са му дали правомощия за това чрез Договорите за ЕС. Това е известно като принцип на предоставената компетентност.

Договорите се договарят и приемат от всички държави — членки на ЕС, след което се ратифицират от техните парламенти, понякога след провеждането на референдум. С течение на времето Договорите за ЕС се изменят с цел приемане на нови държави членки, реформиране на институциите на Съюза или предоставяне на ЕС на нови области на компетентност.

Вторично право: правни актове

Правото, което произтича от принципите и целите на Договорите, е известно като вторично право. То включва обвързващи и необвързващи правни актове.

Обвързващи правни актове

Обвързващите правни актове се приемат чрез някоя от законодателните процедури, предвидени в Договорите за ЕС (обикновена или специална законодателна процедура). Такива актове са регламентите, директивите и решенията.

Регламентите са правни актове, които са задължителни в своята цялост. Те се прилагат пряко и еднакво за всички държави от ЕС, след като влязат в сила, без да е необходимо да бъдат транспонирани в националното законодателство.
С директивите се определят обвързващи цели за държавите от ЕС, за да се постигне определен резултат, но държавите са свободни да решат как да изпълнят тези цели. След като дадена директива бъде приета на равнището на ЕС, държавите членки трябва да приемат мерки за включване на директивата в своето национално законодателство (транспониране) и да уведомят Европейската комисия за тези мерки.
Транспонирането в националното законодателство трябва да се извърши в рамките на срока, посочен в съответната директива (обикновено 2 години). Когато някоя държава не транспонира дадена директива, Комисията може да започне производство за установяване на нарушение.
Решенията са задължителни в своята цялост. Когато в дадено решение са посочени адресати, то е задължително само за тях.

Необвързващи правни актове

Необвързващите актове не се приемат чрез обикновената или специалната законодателна процедура, а по силата на специални правила. Такива актове са препоръките и становищата.

Препоръките дават възможност на институциите да изразяват своето мнение и да предлагат насоки за действие, без това да води до правни задължения за тези, за които са предназначени.
Становищата дават възможност на институциите да правят изявления, без това да води до правни задължения по предмета на съответното становище.

Делегирани актове и актове за изпълнение

При определени обстоятелства Парламентът и Съветът могат да оправомощят Комисията да приема делегирани актове или актове за изпълнение.

Делегираните актове са незаконодателни актове от общ характер, които се приемат от Комисията и допълват или изменят определени несъществени елементи от законодателен акт. Правомощието за приемане на такива актове подлежи на строги ограничения:

съществените елементи на законодателния акт не могат да бъдат променяни
законодателният акт трябва да определя целите, съдържанието, обхвата и продължителността на делегирането на правомощието
Парламентът и Съветът могат да оттеглят делегирането или да представят възражения срещу делегирания акт.

Актове за изпълнение могат да се приемат от Комисията (или по изключение от Съвета) в области, в които са необходими еднакви условия за изпълнение (напр. данъчно облагане, селско стопанство, вътрешен пазар, здравеопазване и безопасност на храните и др).

Повече за актовете за изпълнение и делегираните актове